Приказка за любовта
- Къде са ти крилата?
- Аз нямам крила-отвърнал Дяволът.
- А нимба (ореол)?
- И това нямам. - А какво имаш?
- Имам сърце! - казал Дяволът
- И искам да ти го подаря.
- Но защо? - изненадал се Ангелът.
- Защото те обичам, а този, който обича, може да подари не само сърцето, а и душата си. Тогава Ангелът се замислил и попитал:
- А готов ли си да умреш заради мен?
- Готов съм да пожертвам заради теб безсмъртието си! - отвърнал Дяволът. Ангелът смутено погледнал Дявола и казал:
- Мога да пожертвам за любимия крилата си. Тогава Дяволът извадил сърцето си от гърдите и го подал на Ангела:
- Вземи го, твое е! А Ангелът, приемайки сърцето на Дявола, откършил крилете си и те паднали на земята. Пухът от тях се разлетял във въздуха и смесвайки се с падащите снежинки, се слял с виелицата. Топлината от сърцето на Дявола разтопила снежинките и ги превърнала в мъгла на върха на Планината. Сърцето горяло в тъмната нощна мъгла като огромен огън. Оттогава се появило поверие, че всеки човек, който се изкачи на върха на Планината в нощ на пълнолуние, вижда мистичен огън, до който не може да достигне, а може единствено да наблюдава в мъглата.
- Коя си сега, без крила? - попитал Дяволът Ангела.
- Аз... съм човек. - скромно казал Ангелът.
- Тогава искам да те взема с мен в Ада, за да бъдем завинаги заедно!
- Съгласна съм, но позволи ми преди това да се простя с хората, които живеят под моята Планина. Толкова често им помагах с реколтата, лекувах децата им, спасявах от болести и възрастните, че много ги обикнах...
- Добре! - казал Дяволът
- Може ли да дойда с теб?
- Не, когато те видят, хората ще се уплашат и ще се разбягат. Ще ида сама. Ангелът се спуснал в подножието на планината и се отправил към селото. Хората боязливо гледали странната девойка в белоснежни одежди.
- Коя си ти?
- Аз съм Ангел. Отлитам от вас и дойдох да се сбогувам.
- Не ти вярваме! Ангели не съществуват.
- Но как така?
- Ти не си Ангел. Нямаш крила.
- Но аз бях! Не помните ли как ви помагах по време на суша, довеждайки дъжда?
- Не е вярно. Дъждът идваше сам.
- Не помните ли как лекувах децата ви, когато боледуваха?
- Не е вярно. Изцеляваха ги лекарствените треви.
- Не помните ли как събирах влюбените сърца, които се стесняваха да разкрият един друг чувствата си?
-Не е вярно. Хората сами съединяват сърцата си.
- Значи не ми вярвате? - разплакал се Ангелът.
- Не само че не ти вярваме, а смятаме, че си вещица.
- Но защо? Аз ви носих само добро!
- Не ни трябва твоето Добро! Ние сами знаем какво е Добро и какво Зло. Ти си вещица, дошла тук, за да ни изкушава... Пребили я с камъни, до смърт. Дяволът, виждайки това, се спуснал от върха на Планината в селото. Но вече било късно. Ангелът умрял в ръцете му. - Защо я убихте? - изригнал гневът му.
- Тя беше вещица!
- Но нима тя не ви каза, че е Ангел небесен?
- Каза ни, но ние не и повярвахме.
- Тогава ще ви се наложи да повярвате, че аз съм Дявола! - разгневено изкрещял той, ридаейки над тялото на убитата девойка. На него хората повярвали, защото той поразил селото с камъни, падащи от небесата, а жителите му с мълнии. После взел на ръце убитото момиче и се изкачил на върха на Планината. Сърцето ѝ не биело. Той я положил под мистичния огън, който виждат пътниците на върха в нощи на пълнолуние. Сложил в ръцете и дяволското си сърце и я покрил с ангелския пух. И днес Ангелът лежи на върха на Планината, а Дяволът ходи на гроба му и с часове плаче над него, защото Злото може да обикне Доброто, както и Доброто може да обикне Злото, защото едното не може без другото, а Любовта е тази, която обединява тези две понятия и само Любовта е вечна като Бог или Дявол...
