Днес е един от онези дни, в които Слънцето изгрява единствено за да те унижи.
Наричат го нихилист. Той вижда себе си като романтик. Чък Паланюк пише романи, в които героите са самотни, низвергнати и неуравновесени. Отчаяни до пръсване и неуморни в лунатичния си бяг към илюзиите, които им обещават спасение, естествено винаги получават не точно това, което са искали. И това щеше да е страшно смешно, ако не беше толкова абсурдно трагично и пълно с кръв, сълзи и черва.
Не си специален. Не си красива и уникална снежинка. Ти си същата разлагаща се органична материя, както всичко останало. Ние всички сме част от една и съща купчина тор.
Презервативът е стъклената пантофка на нашето поколение. Нахлузваш си един, когато срещнеш непознат. Танцуваш цяла нощ. После го изхвърляш. Презерватива имам предвид. Не непознатия.
Хората забравят, че пътят към нищото, също започва с първата крачка.
Хората не искат животът им да потръгне. Никой не иска проблемите му да секнат. Драмите им. Лудостите им. Да разплетат конците на историите си. Да разчистят кашите си. Защото какво ще им остане? Само голямо страшно неизвестно.
Разликата между това как човек изглежда и това как си се представя сам е огромна. Сигурно затова вампирите живеят вечно, защото не могат да се видят в огледалото.
Фактът, че се раждаш, прави родителите ти Господ. Ти им дължиш живота си, а те те контролират. После пубертетът те превръща в сатаната, само защото искаш нещо по-добро.
Можем да прекараме целия си живот, оставяйки света да ни казва кои сме. Или да си решим сами.
Само ако можехме да простим това, което са ни сторили… да простим това, което ние сме сторили на другите… ако можехме да оставим всичките си истории в миналото. Ролите си на злодеи или жертви. Само тогава, може би, ще спасим света.
Хората се влюбват толкова дълбоко в болката си, че не могат да я изоставят. Същото е с историите, които разказват. Сами се пленяваме.
Най-добрия начин да забравиш за целта – втренчено разгледай детайлите.
Миналото ти е само един разказ. Веднъж като го осъзнаеш, то няма повече власт над теб.
За това пиша, защото на живота може да се гледа само в ретроспекция. Не можеш да контролираш живота, но поне можеш да контролираш твоята версия за него.
Истинските ни открития идват от хаоса, от там където всичко изглежда и грешно и глупаво и безумно.
В това се състои и свободата. Когато загубиш всякаква надежда.
Без истинския хаос няма да имаме истинска хармония. Докато нещата не могат да отидат на зле, не могат и да отидат на по-добре.
Хората трябва наистина да се настрадат преди да поемат риска да правят това, което наистина обичат.
Разбери от какво се страхуваш и отиди да живееш там.
Изкуството се ражда винаги от мъката. Никога от радостта.
Може би самоусъвършенстването не е отговорът. Може би самоунищожението е отговорът.
Не искам никога да бъда завършен. Не искам никога да бъда доволен. Не искам никога да бъда перфектен.
Намери ценното в безполезното. Виж доброто в това, което целия свят нарича зло.
Хората използвали нещо, което наричали телефон, защото мразели да бъдат близо до другите, но се страхували да са сами.
Подходящо е да се разплачеш в задушния мрак, когато виждаш, че всичко, което си постигнал, ще свърши на боклука. Всичко, с което се гордееш, ще бъде изхвърлено. Всички, които обичаш, ще те отхвърлят или ще умрат.
Без значение колко много обичаш някого, ще се дръпнеш назад, когато локвата му с кръв се приближи прекалено близо.
Можеш да сториш на любимите си хора и по-лоши неща от това, да ги убиеш. Най-лесно е да гледаш как светът го прави.
Онзи, когото обичаш, и онзи, който те обича, никога, никога не са един и същи човек.
Всичко, което прави Господ, е да наблюдава и да ни убива, когато му станем скучни. Никога, никога не трябва да бъдем скучни.
Купуваш си мебели. Казваш си, че това е последният диван, от който някога ще се нуждаеш в живота си. Купуваш си дивана и за следващите няколко години, независимо какво се обърка в живота ти, поне ще си доволен, че си оправил проблема с дивана. Тогава идва и точният комплект чинии. После перфектното легло. Завесите. Килимът. След това се оказваш в капана на прекрасното си гнездо, а нещата, които преди притежаваше, сега притежават теб.
„Ако не знаеш какво искаш“, каза портиерът, „ще имаш много от това, което не искаш“.
Сега хората виждат реклама за чипс с извара, тичат в магазина да си купят и наричат това свободна воля.
Никога не си виждал разпятие, на което Исус да не е полугол. Никога не си виждал дебел Исус. Или космат Исус. На всяко разпятие, което си виждал, той би могъл да е гол до кръста модел, рекламиращ дизайнерски дънки или мъжки одеколон.
Всички гледаме едни и същи телевизионни програми… Повтарят едно и също един на друг. Няма изненади. Всичко е повторение… Много скоро всички ще мислим едно и също по едно и също време. Синхронизирани. Обединени. Уеднаквени. Точни. Като мравките. Насекомите. Овцете.
Векът на Просвещението благополучно завърши. Ние живеем във века на Мрачното Невежество.
Ключът към спасението е вниманието, което привличаш. Колко си популярен. Какъв е зрителския ти дял. Колко хора разпознават името ти. Шумът.
Това наричаме цивилизация. Хора, които никога не биха изхвърлили боклука си през прозореца на колата, те подминават с надуто до дупка радио. Хора, които никога не биха пушили в пълен ресторант, крещят до прегракване по мобилните си телефони. Крещят си един на друг през масите. Хора, които никога не биха пръскали с инсектициди или хербициди, замърсяват квартала с музика от шотландски гайди. С китайска опера. С кънтри. Сред природата е нормално да чуеш птича песен. Не е нормално да чуеш Патси Клайн. На улицата шумът от колите е достатъчно дразнещ. Ако прибавиш концерт на пиано в си минор на Шопен, положението не се подобрява. Пускаш силна музика, за да не слушаш шума от улицата. Съседите надуват уредбата си, за да не слушат твоята. Ти усилваш своята. Всеки търси да си купи по-голяма уредба. Започва надпревара за по-силен шум. Не можеш да победиш с мелодичност. Никой не обръща внимание на качеството. Силата на звука е всичко. Никой не се интересува от музиката. Всеки иска да надвика другите.
Старият Джордж Оруел не е разбирал нищо. Големият брат не ни гледа. Той пее и танцува. Вади бели зайци от цилиндри. Големият брат се старае да привлече вниманието ти във всеки момент, докато си буден. За да не можеш да се съсредоточиш. За да бъдат сетивата ти винаги притъпени.Той се стреми да убие въображението ти. Докато закърнее като апендикса ти. Стреми се да отвлича вниманието ти. Това постоянно разсейване е по-лошо от непрекъснатото наблюдение. Когато сетивата ти са притъпени, никой не се интересува какво можеш да си мислиш. Когато въображението на всички е атрофирало, никой не може да бъде заплаха за властта.
Най-добрият начин да пропилееш живота си е да си водиш записки. Най-лесният начин да не го изживееш е просто да гледаш. Да търсиш детайлите. Да отразяваш. Да не се намесваш.
Можеш да придобиеш власт над хората, като се преструваш на слаб. Контрастът кара хората да се чувстват толкова силни. Да спасяваш хора, като ги оставиш те да те спасят.
Хората действително са готови да продадат всичко, ако цената ги устройва.
Когато не знаем кого да мразим, мразим себе си.
Най-добрият начин е не да се борим, а да отминем. Не се опитвайте постоянно да оправите нещата. Това, от което бягаш, остава с теб най-дълго. Когато се бориш срещу нещо, само го правиш по-силно.
Виждам най-силните и умните хора, които някога са живели. Виждам целият този потенциал. И го виждам прахосан. Дявол да го вземе, цяло поколение бензинаджии. Сервитьори. Роби с бели яки. Рекламите ни накараха да гоним коли и дрехи. Работим служби, които мразим, за да купуваме боклуци, които не ни трябват. Ние сме поколението Х на историята. Без цел и без място. Ние нямаме велика война. Нямаме голяма депресия. Нашата велика война е духовната. Нашата голяма депресия е нашият живот. Всички сме възпитани от телевизията да вярваме, че един ден ще сме милионери, филмови идоли или рок звезди. Но няма да бъдем. Малко по малко го разбираме. И това страшно много ни вбесява.
Телевизионните състезания са измислени, за да ни накарат да се чувстваме по-добре относно случайните и безполезни факти, останали от нашето образование.
Може би човек не отива в ада за онова, което е сторил. Може би отиваш в ада заради това, което не си направил. За нещата, които не си довел докрай.
Дали вечното щастие в Райската градина е било толкова отегчително, че изяждането на ябълката е било оправдано?
Когато никой не те поглежда, можеш да пробиеш с поглед дупка в хората. Забелязваш всички онези дребни подробности, върху които никога не би се спрял достатъчно дълго, ако и другият си направи труда да те погледне. Това… това е твоето отмъщение.
Толкова е трудно да забравиш болката, но е още по-трудно да си спомниш сладостта. Нямаме белег, който да напомня за щастието.
Предполагам, че е успокояващо, може би някакво чувство за самоконтрол, да си причиняваш по-лоши неща, отколкото светът някога би посмял да направи.
Раждането ти е грешка, която се опитваш да коригираш през целия си живот.
Стоим на ръба на покрива, а дулото на пистолета е в устата ми. Чудя се колко чист е този пистолет./
lunatic.bg
